Мнозинството на белите бюлетини


ballot_box_white

 

Това е историята на един изборен ден в някаква малка, демократична държава, някъде из периферията на Европа. Дъждът, който валял цялата сутрин, накарал хората да си останат у дома, а политиците – да се притеснят и/или надяват на ниска избирателна активност. Нищо не подсказвало наближаващата криза. Общата атмосфера загатвала досада и благоприличие. Правителството очаквало да спечели изборите, а опозицията – да не бъде разгромена. В ранния следобед дъждът най-накрая спрял и хората отишли до избирателните секции. Всичко било обикновено и познато, докато не се случило нещо непознато и страшно.

Когато комисиите преброили бюлетините, оказало се, че броят на валидните не надхвърля 25%, от които партията на десницата спечелила 13%, партията на центъра 9%, а партията на левицата 2,5%. Броят на невалидните бюлетини, както и на негласувалите, бил пренебрежимо малък. Всички останали бюлетини, повече от 70% от подадените, били бели. Политическите елити – както правителството, така и опозицията – били смутени и объркани. Защо гражданите са пуснали бели бюлетини? Какво искат те? Как е организиран бунтът на „белите бюлетини„? Защо не са си останали у дома, ако не са искали да подкрепят никого? Защо не са подкрепили опозицията, ако толкова не харесват правителството? И защо не са организирали митинг пред парламента и не са нападнали Пощата, ако толкова силно презират системата?

Енергичните опити на правителството да разкрие конспирацията на белите бюлетини ударили на камък. Белите бюлетини нямали нито идеология, нито организатори. Не били нито планирани, нито предварително подготвени. Нищо не подсказвало такова развитие. Разследване на тайната полиция установило, че точно преди гласуването, идеята за „гласуване в бяло“ дори не била обсъждана публично, не бил засечен никакъв разговор по телефон или скайп, в който да се предлага гласуване с празни бюлетини. Единственото рационално обяснение отвеждало към някаква външна конспирация или към идеята, че мнозинството от хората по едно и също време, и независимо един от друг, са достигнали до една и съща идея. В резултат правителството нямало с кого да преговаря, нямало кого да арестува, нямало кого да заплашва или да кооптира. Недоволството на правителството било огледално на недоволството на хората. След една напрегната седмица изборите били повторени. Преброили ги, но се оказало, че този път белите бюлетини били 83%.

Това е кратката версия на разказа за бунта на белите бюлетини. И този бунт не се е случил нито в обзетата от финансова криза Италия, нито във фалирала Гърция, където според социологическите проучвания само един от всеки петима гражданин мисли, че гласът му има някакво значение. Този бунт не се случил нито в България или в Румъния, където постоянно се случват непонятни неща. Този бунт е избухнал в книгата на носителя на Нобелова награда за литература Жозе Сарамагу, бивш сталинист и непоколебим анархист, в класическия му роман „Виждане„.
Романът на Жозе Сарамагу, публикуван десетина години преди началото на кризата, е уловил обществените настроения по-добре от всеки политически анализ. Той е пресъздал усещането за изгубената власт на избирателите – потискащото прозрение, че гражданите живеят в свят на права, но са лишени от истински избори.

Бунтът на белите бюлетини обаче е възможно да се случи почти навсякъде в днешна Европа.“

Край на цитатите.

Един вариант за излизане от подобна на описаната в романа „Виждане“ криза е разпускане на всички политически партии след два неуспешни тура на изборите и забрана на ръководствата им да участват в политическия живот, т.е. нови партии с нови ръководства.

Това е ефективен начин да се накарат партиите сами да предлагат стойностни кандидати. И тогава, може би още на първите избори, ще видим нови и необвързани с миналото кандидати, които чакаме вече четвърт век.

Което е казано за партиите, се отнася с пълна сила и за мажоритарните кандидати.

0.00 avg. rating (0% score) - 0 votes